Българският футбол в Япония – размисли на един запалянко

Играта на националния ни обор по футбол и резултатът от представянето на България в турнира „Кирин къп”, който се провежда в Япония е олицетворение на положението на съвременния български футбол от последните двадесетина години. Явно времето от онова американско лято от 1994 г., скоро няма да се завърне. Това, че в българският отбор има само 2-3 по-класни играчи, не е проблем от вчера или онзи ден, а има своята нерадостна история.

Тия дни, наложилата се практиката от повечето „водещи“ клубове в България да превръщат някои от своите играчи в „медийни звезди“, чрез инвестиране на немалки суми в реклами с цел бърза продажба и лесна печалба показа своята несъстоятелност. Елементарна житейска истина е, че добри играчи се създават не на страниците на вестниците, а в детско-юношеските школи. Именно в тях става изграждането на един футболист като психика и технически качества на професионалист. Разбира се, това е доста по-дълъг и труден процес в сравнение с някой медиен бум, но за сметка на това резултатите от спортно-техническата подготовка са много по-качествени и смислени. България разполага с достатъчно таланти за да изгради стойностни клубни и национални отбори, но за това трябват време, пари и по-малко корупция. В случая трябва да се сърдим не толкова на националния треньор, а на онези, които не са си свършили работата, когато и както трябва. Националният треньор не учи футболистите, кога и как се спират топката, как се прави пас, атака, засада или се бие статично положение. Това се учи на тренировките в ранна юношеска възраст.

В съвременния футбол само талант, не е достатъчен, трябва си и професионалната школовка. За съжаление повечето от клубовете не го разбират и/или не искат да го разберат и към грешката да създават „медийни таланти“, добавят друга, внасяйки си „чужди звезди” с качества като тези на българските, а в повечето случаи, дори им отстъпват. Така този „внос“ вместо да вдигне нивото на българския футбол на практика стана част от нерадостното му статукво. Много от клубните шефове не си дават сметка, че за да продаваш играчи на баснословни суми, трябва да разполагаш с качествена селекция, доказваща предимствата си не по кръчми и дискотеки, а в финалните етапи на европейските клубни турнири и на европейски и световни първенства. Такава селекция обаче може се изгради само в детско-юношески школи и спортни училища (каквито имаше преди в България), в които се работи задълбочено и професионално. Вярно е, че става бавно и трудно, но пък инвестицията в тази насока винаги носи сериозна печалба във всяко едно отношение. Това отдавна е философия и практика на клубно и национално ниво в повечето от развитите европейски държави.

Покупко-продажбата на мачове и съдийски съвести, превърна футбола ни в ориенталска сергия и създаде измамното усещане в много млади футболисти, че на терена победата може да се извоюва, не толкова със сърцата и технична игра, а със съдийски „аванти“ и пари под масата. Обикновено резултатите от подобна политика са трагични и те най-ясно проличават в международните мачове независимо от какъв характер и на какво ниво.

Вината на държавата също не е малка, след като не предприе сериозни мерки за борба с корупцията във футбола и след като съумя кратък период от време да закрие спортните училища в столицата и големите областни градове.

Именно такива мачове като тези в Япония, трябва да провокират сериозен обществен дебат за това накъде вървим и как трябва да се развива българският футбол. Най-лесно е да се искат треньорски оставки, само че като сменим треньора означава ли че ще сменим и манталитета на отбора!?

Автор: Пеньо Пенев