Противоконституционни ли са чл.129, ал.1, чл.133, ал.3, т.5, чл.140, ал.1, т.6 и чл.257, ал.2 от Изборния кодекс? Въпрос за размисъл.

Съгласно чл.60, ал.1 от Конституцията на Република България (КРБ),  гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество. По силата на чл.6, ал.2 от КРБ  Всички граждани са равни пред закона, като не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на имуществено състояние.

Според чл.5, ал.1 и ал.2 от КРБ,  Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат и разпоредбите й имат непосредствено действие. Според чл.129, ал.1 от Изборния кодекс (ИК), обаче за участие в избори за народни представители, за президент и вицепрезидент на републиката и за членове на Европейския парламент от Република България партиите, коалициите и инициативните комитети внасят безлихвен депозит по сметка в Българската народна банка.

Депозитът съгласно т.1 на същата алинея за партии и коалиции – 2 500 лв., а по т.2 за инициативни комитети е 100 лв. Тази разпоредба на ИК по своята правна природа е юридически абсурд, тъй като не е нито данък, нито такса по смисъла на КРБ и специалните закони в тази област Закон за данък върху добавената стойност, Закон за данъците върху доходите на физически лица, Закон за данък върху застрахователните премии, Закона за корпоративно подоходно облагане, Закона за държавните такси  и др.

По своята правно-икономическа природа данъкът е принудително, невъзвръщаемо и безвъзмездно (без пряка насрещна облага) плащане, наложено едностранно и по общ ред от държавата. То е елемент на бюджетния приход, който ведно с другите приходи се разпределя за посрещане на обществените потребности. Налага се на определени групи обекти или лица (недвижими имоти, моторни превозни средства, доход и др.) и при липса на доброволно плащане се събира принудително от имуществото на данъчно задължените лица. Таксите са вид публично държавно вземане. Подобно на данъците и те се определят едностранно от държавата, но за разлика от данъците, при тях е налице насрещна престация под формата на услуга.

За разлика от гражданскоправните вземания не винаги има еквивалентност между същността на таксата и стойността на услугата. При определянето на таксите, подобно на данъците, се използва властническият метод на правно регулиране. Плащането им е скрепено с държавна принуда. Очевидно „депозита” по чл.129, ал.1, т.1 и т.2 от ИК не съществува в КРБ и специалните закони от една страна и от друга не притежава описаните съгласно науката белези на данък и такса.

Отделно от това „депозита” по чл.129, ал.1, т.1 и т.2 от ИК не е нито глоба нито имуществена санкция, съгласно административно-наказателните разпоредби на горепосочените и други специални закони напр. Закон за електронните съобщения, Закон за пощенските услуги, Закон за административните нарушения и наказания, Закона за политическите партии и множество други закони с административно-правен характер.

Глобата съгласно правната наука е парично обезщетение, изплащано като наказание обикновено на правителствена организация при извършване на административно нарушение, престъпление (като субсидиарно наказание към основното в предвидените от закона случаи) или друго нарушение на закона. Имуществената санкция има същата правна природа, но с тази разлика, че се налага само на юридически лица. Очевидно и тук „депозита” по чл.129, ал.1, т.1 и т.2 от ИК не съществува и в специалните закони и не притежава посочените от правната доктрина белези.

Депозитът по своята правно-икономическа същност са пари или ценни книжа, внесени в банка, за които се получава лихва или сума, която се внася като гаранция за изпълнение на някакви задължения или като залог срещу нает за временно ползване предмет. Като банков терми депозитът (наричан в повечето случаи влог) се определя още и като парични средства или ценни книжа, оставени на съхранение в кредитните учреждения и подлежащи на възстановяване на внеслото ги лице при предварително уговорени условия.

Ясно е в случая, че т.нар. „депозит” по чл.129, ал.1, т.1 и т.2 от ИК не притежава и тези белези. Освен това, Централната избирателна комисия (съгласно ИК) не е кредитно учреждение/ банка или казано в по-широкия смисъл на думата не е субект на гражданското/ търговско право, а Българска народна банка (съгласно Закона за БНБ) е административен орган и не извършва търговска дейност.

Следователно и с оглед на изложеното подобен „депозит”, в случая може да се определи като вид скрито данъчно облагане, както и като всичко друго, но не и като легитимно съществуваща правна фигура. Реално това е ограничение на политическите права на гражданските основано на имуществено състояние. Тази разпоредба от ИК противоречи на чл.6, ал.2 от КРБ и следва на основание чл.149, ал.1, т.2 във връзка с чл.5, ал.1 и ал.2 от КРБ да бъде обявена от Конституционния съд за противоконституционна.

 

Съгласно чл.10 от КРБ, изборите, националните и местните референдуми се произвеждат въз основа на общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване. Според чл. 132 ал.1 от ИК, партиите се регистрират за участие в изборите в Централната избирателна комисия (ЦИК). По силата на чл.133, ал.1 от ИК, партиите представят в ЦИК заявление за регистрация не по-късно от 45 дни преди изборния ден. Заявлението се подписва от лицето, представляващо партията според актуалната й съдебна регистрация, като в ал.2 и ал.3 са изброени реквизитите които следва да съдържа заявлението и респ. съответните приложения към него.

Според чл.133, ал.3, т.5 от ИК, обаче към заявлението за регистрация партията представя списък, съдържащ имената, единния граждански номер и саморъчен подпис на не по-малко от 2500 избиратели, подкрепящи регистрацията. Такава е разпоредбата и на чл.140, ал.1, т.6 от ИК. Подобна на тях е и нормата на чл.257, ал.2 от ИК, съгласно която избирател, който подкрепя участието в изборите на независим кандидат, удостоверява това с подписа си пред член на инициативния комитет. Избирателят посочва имената, единния граждански номер и постоянния си адрес. Всеки избирател може да участва само в една подписка. Списъкът се предава и в структуриран електронен вид, като съдържа имената, единния граждански номер и постоянния адрес на избирателите, положили саморъчен подпис, в последователността, в която са вписани в списъка.

Тези разпоредби на ИК противоречат на чл.10 от КРБ, тъй като се нарушава тайната на гласуване на избирателя при упражняване на избирателното му право. Според тълковния речник тайната е нещо неявно, скрито, премълчавано или неизяснено, непознато, загадъчно. Тайна е и специално укривана секретна информация.

За каква тайна при избора на кандидат от партия „Х” може да става въпрос при положение, че лицето с трите си имена, ЕГН и собственоръчно положен подпис в упоменатия по-горе списък е заявило подкрепата си за партията „Х”. По силата на чл.136 от ИК, ЦИК осигурява възможност всеки избирател – български гражданин, да може да прави справка в списъка по чл. 133, ал. 3, т. 5 по единен граждански номер, съответно по личен номер за всеки избирател – гражданин на друга държава – членка на Европейския съюз, при избори за членове на Европейския парламент от Република България и за общински съветници и кметове, включително на безплатен телефонен номер. Такава е и разпоредбата на чл.143 от ИК.

Всеки избирател, влизайки в изборното помещение предоставя личната си карта на член на секционната избирателната комисия (СИК), за да се легитимира като избирател от съответния избирателен списък и респ. за да бъде отразено от страна СИК, че е гласувал. По време на гласуването в поставената в изборното помещение кабина, чиято цел съгласно чл.218, ал.2 от ИК е да осигури тайната на гласуване, всеки член на СИК имащ достъп до данните на избирателя, съдържащи се в личната му карта (разбирай ЕГН ), може спокойно да направи горепосочените справки и безпроблемно да установи избирателят коя партия или независим кандидат е подкрепил с вота си, упражнен във въпросната кабина. Тогава какъв е смисълът от съществуването на чл.218, ал.2 от ИК.  Всички членове съответно на РИК и ЦИК, които в никакъв случай не са безпартийни и/или аполитични също разполагат с подобен достъп до ЕГН-та и респ. могат да направят гореупоменатите справки за който и да било избирател. Следователно с оглед на изложеното тайна на вота реално не съществува и няма как да съществува при такива антиконституционни законови условия.

Отделно от това като се добави и нормативно установения праг за количествена подкрепа от 2 500 души за да може една партия да участва на избори, то избирателните права на гражданина съвсем се ограничават. Какво се получава, ако 100 души даровити хора прокламират прогресивни за развитието на страната си идеи, но не са събрали необходимата бройка няма да бъда допуснати съгласно закона до регистрация за участие в изборите.

Но ако 2 500 души подкрепят „великата и изключително полезна за държавата” идея, че „мухата е слон” същият този закон ще ги допусне до регистрация. Този праг от 2500 души ограничава реалното упражняване на политическите права на гражданите. Той е произволно определен без да почива на никаква научна, житейска или правна логика. Със същата сила може да се посочат 3 500, 4 500, 200, 300 или пък 15 души и т.н. Съществуването на една партия в политическия живот на страната се определя от качеството на идеите които предлага, от мъдростта и умението на нейните представители да убеждават народа в правотата на идеите които защитават, без значение колко на брой са тези представители. Обществената подкрепа за една политическа организация е важна, но по-важно е какво ще се подкрепя.

Количествените натрупвания на хора не винаги водят до качествени интелектуални изменения. Политическите партии (на гръцки: Πολιτική — изкуство за управление на държавата; на латински: pars — част) са свободни сдружения на граждани, създадени с цел да съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на народа чрез избори или по друг демократичен начин. В този смисъл е и чл.2, ал.2 от Закона за политическите партии. Партията не е армия за да се предвижда нормативно установен минимален числен състав на съответното военно формирование. Обратното би означавало за неуредените случаи да прилагаме субсидиарно и разпоредбите на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България.

Следователно и с оглед на изложеното разпоредбите на чл.133, ал.3, т.5, чл.140, ал.1, т.6 и чл.257, ал.2 от ИК може да се окаже, че противоречат на чл.10 от КРБ и следва на основание чл.149, ал.1, т.2 във връзка с чл.5, ал.1 и ал.2 от КРБ да бъдат обявени от Конституционния съд (КС) за противоконституционни.

 

Кои могат да поискат да сезират КС за обявяването им за противоконституционни:

 

1.ОМБУДСМАН- чл.150, ал.3 от КРБ

2.ГЛАВЕН ПРОКУРОР- чл.150, ал.1 във връзка с чл.126, ал.2 от КРБ

3.ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД- чл.150, ал.1 във връзка с чл.117, ал.1 от КРБ

4.ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВЪРХОВНИЯ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД-чл.150, ал.1 във връзка с чл.117, ал.1 от КРБ.

5. МС НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ- чл.150, ал.1 във връзка с чл.105, ал.1 от КРБ

6. ПРЕЗИДЕНТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ- чл.150, ал.1 от КРБ

7. ВИСШИЯ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ- чл.150, ал.4 от КРБ

8. НАРОДНО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ- чл.150, ал.1 от КРБ.

 

Всеки български гражданин може да поиска от посочените по-горе институции да сезират КС и всички заедно да си свършат работата за която им плащат данъкоплатците – върховния суверен в държавата и главен работодател на всички държавни институции!