Посвещение, Веселин Ханчев

 

За да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори,

ти всяка вещ и образ покрай тебе

открий отново и пресътвори.

Пресътвори ги ти като лозата,

затворила пространствата в зърна,

като дървото в плод, като пчелата,

създала мед от пръст и светлина;

като жената стенеща, в която

по-траен образ дири любовта,

като земята връщаща богато

и облаци, и птици, и листа.

О, трябва всяка вещ да се изстрада,

повторно всяка вещ да се роди

и всеки образ, който в теб попада,

да свети с блясък непознат преди,

и мислите да правят в тебе рани,

мъчително и дълго да тежат

и всяка мисъл в тебе да остане

като зарастнал белег в твойта плът.

Как иначе това, което вземаш,

стократно оплодено ще дадеш

в горещи багри, в щик или поема,

в космичен полет и в чугунна пещ?

Как то ще стане дирене сурово

и кратък залез, и другарска реч,

и падане, и ставане отново,

и тръгване отново надалеч,

и ласка по косата и засада,

и хоризонти с мамещи звезди?

О, трябва този свят да се изстрада,

повторно трябва в теб да се роди

и всяка вещ и образ покрай тебе

сърцето твое да пресътвори,

за да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори.