Полк. проф. Димитър Недялков: Книгата „Каймакъ-Чаланъ“ трябва да стане едно от задължителните четива на подрастващото поколение

Полк. проф. Димитър Недялков от катедра ВВС и ПВО на Военна академия „Георги Стойков Раковски“, в интервю за предаването „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“.

Водещ: Първият том на книгата на Красимир Узунов „Каймакъ-Чаланъ“ бе представен в редица градове в страната вече. Полк. Недялков, вие сте имали възможност да се запознаете с нея. Кажете какво е вашето впечатление за този исторически труд?
Димитър Недялков: Имах възможност. Аз мисля, че веднага след излизането, няколко дни след началото на разпространението, си взех от книгата и с голямо внимание я прочетох, защото и събитието, а и авторът на книгата предполагаха в мен асоциацията, че ще прочета нещо, което е изключително актуално и като тема, и като съдържание на книгата. И се излъгах в очакванията. Напротив – бих казал, че това, което видях като фактология, като атрактивност на излагане на самите факти, в много отношения надминаха очакванията. И голяма част от нещата – нека кажа, въпреки че съм военен и се интересувам от военната история на България – голяма част от информацията беше нова за мен. Мисля, че в моята биография и в биографията на много хора, които се интересуват от военна история, подобна книга е явление. Да не говорим за тези, за които това е напълно непозната тема. Наистина аз мога да кажа, че това е първата подобна книга, която чета, като фактология, начин на излагане на фактология и подробности, които всъщност до голяма степен допълват същината и са изключително важни за българската военна история не само, а и въобще за народопсихологията по принцип, проявена в едно крайно състояние, каквото е войната. Да не говорим и за Първата световна война, която за България е може би най-голямото изпитание в най-новата ни история.
Водещ: Защо според вас до този момент не е правено подобно изследване? Вие сте професор във Военната академия. Чели ли сте досега, до този момент подобен труд?
Димитър Недялков: Аз не съм срещал подобен труд. Не виждам да има и такова усилие да се прави. А във времето назад, след Освобождението, след първите войни, които сме водили, хората, които са писали, не са успявали в такъв обем да излагат проблемите, свързани с войната. Това е един доста комплексен труд. Явно това е възможност и на авторите, които са писали. Те или са били преди всичко военни, или пък там, където нещата са се описвали по-скоро до човешките съдби, пък хората, които са го правили, не са били запознати с военната терминология и с военната фактология такава, каквато е в действителност. Освен това времената доскоро бяха доста затворени и голяма част от нещата не са могли да бъдат изложени по този начин, тъй като авторите не са имали и възможност да достигнат до тия неща, както и да ползват чужди архиви, които касаят определен проблем. И затова се получава до голяма степен и разнобой в самата фактология, докато тук нещата са пипнати така, че степента на достоверност е изключително висока. А и контактите с голяма част от наследниците на тези, които са участвали в това велико събитие, също е оказало едно изключително благотворно влияние върху самия текст, защото той не е само като военна хронология, а той влияе и върху самата душевност на тези, които четат книгата, защото се докосва и до самото усещане за начина, по който са се случвали събитията по време на боевете за Каймак-Чалан и съпътстващите боеве, които са водили покрай Каймак-Чалан.
Водещ: Според вас книга като „Каймакъ-Чаланъ“ има ли място в библиотеките на учебните заведения, както например във Военната академия, така и в университетите, в училищата дори? Би ли била полезна тази книга за учениците, за студентите?
Димитър Недялков: Според мен тази книга трябва да стане едно от задължителните четива на подрастващото поколение. В това време на безродие, на изтичане на млада кръв от България, на нелепо поведение на български литератори, журналисти, политици, които си позволяват нелепи коментари по отношение на патриотизма, използват сбъркана терминология… Аз даже бих казал, че ако някой тръгне да става политик по принцип, може би трябва да го препитват преди това за съдържанието на „Каймакъ-Чаланъ“, дали е прочел тази книга. И това не е нещо, което е хвърлено така в ефира, просто това е един от примерите, бих казал, и за бъдещи автори за начина, по който трябва да се излагат тези събития, свързани със съдби на много хора и с последствия за държавата. Защото единственото, което са искали българите, които са защитавали националните ни интереси, великата идея за стратегическа цел на българската държава за обединение на българите с единни граници – нещо, което е валидно и сега, но за него въобще не се говори. Единственото, което са искали тези хора, които са гинали по чукарите на Македония, е било поколението да знае за това, което са правили. А поколенията не само не знаят, а и продават националните интереси, което като действие се базира на това незнание. Тази книга е задължително да влезе в библиотеките на всяко едно училище и да стане част от задължителна литература, да се чете, да се обсъжда, защото има и послеслов – пак казвам – за съдбите на хората след това. В крайна сметка младите хора са наследници на тези, които са се били на Македонския фронт. И моят дядо, на който съм кръстен, също се е бил две години и половина на Македонския фронт. Всяко нещо, което чета, все едно чета за родните си корени, за хората, които са дали всичко, включително и живота са давали, за да има я България и за да ни има и нас. А ние сега безобразничим до голяма степен и то е на базата на това, че точно не знаем тези неща, които са се случвали. А Каймак-Чалан е един щрих, който е добре написан и добре описан в книгата на г-н Узунов. И според мен е задължителна. Във Военна академия, откъдето съм и аз, тези неща вече са престанали да бъдат част от учебните програми, а това е задължително да се учи и като тактически действия, и като оперативна обстановка, и като… Това трябва да е задължителен предмет за изучаване като поведение, като дух на бойното поле. Защото виждате, че войната не е нещо, което е отминало, напротив – нещата ескалират. И разбира се и за българските политици е задължително, защото не малка част от тези, които са участвали в боевете са имали досег с българската политика. Тоест, зарязали са я, за да бъдат там и да се бият. Тъй че за мен това е едно задължително четиво и всеки един, който има усещане, че е българин и трябва да се докосне, да прелисти тази книга и да я прочете.
Водещ: На какво се дължи, според вас, тази безпаметност, това бяло петно в родовата памет в днешно време? С какво хората днес са по-различни, та не се интересуват от историята си, не се интересуват да видят къде са корените им, забравили са историята, защо е така?
Димитър Недялков: Това е така, защото продължава процесът на писане на историята отвън, на българската история отвън. Ние сме (и то не съм го казвал аз, дойде и го каза на нашите тук бъдещи политици Франсоа Митеран), че българският народ е основополагащ на човешката цивилизация и това е факт. Ние сме може би най-древният народ в Европа. Цялата тази история, която трае хилядолетия – ние не сме пръкнали тук 681 година. Много преди това. И България е минала през велики моменти. Всичко това се пише по един меко казано развален начин, под външно въздействие, според мен, и хората, които се занимават с българска история продължават да остават в дълг. Защото писането на учебници, писането на книги, които касаят българската история, продължава да е предмет на упражнения, които обезродяват. А те трябва да бъдат точно обратното – съдържанието трябва да възпитава младите хора в това, с което нацията може да се гордее, а не да се принизява. И пак казвам, една такава книга е един пример за тези, които смятат да продължат да пишат по тези теми. Още повече, че сега нали ние отбелязваме по един много плах начин участието си в Първата световна война. А България в много отношения е това, което българската войска и българския народ, защото войската ни е била въоръжения български народ. То през годините на Първата световна война, през редовете на българската народна войска са преминали над 1 млн., близо 1,3 млн. като мъже са преминали. 20 и над 20% от населението е преминало, всичко това е изстрадано. И много от примерите и в областта на тактиката, и в областта на оперативното изкуство, това, което се е случило на Македонския фронт, това, което се е случило в Добруджа са били прецеденти във военната практика и във военната наука. И са били изучавани в чуждите академии. А сега да питате младите хора, пък и да влезете в парламента и да питате за какво става въпрос те ще объркат дименсиите, ще объркат войните, не да знаят какво е. И всичко това вместо да учим гръцка митология така обширно или пък история на света, може би в бъдеще сега като сменят учебни планове и учебни програми, трябва да се замислим за това да учим какво са правили нашите дядовци, прадядовци, какво са правили и нашите бащи, ако щете. Защото и близката история, съвсем близката история не я познаваме. И нещата да ги напишем на базата на фактите такива, каквито са, защото в миналото нямаме само негативи. Ние имаме много неща, с които можем да се гордеем. И пак да кажа, че книгата е един пример. И тя касае българският дух, това е другото нещо, другото достойнство. Защото виждате там – на едни чукари, до които е нямало и път, една шепа хора при съотношение на силите между 1 към 15 са се държали без достатъчно боеприпаси и без достатъчно артилерия. Самият факт, че зад тях е била българска земя, която сега също е откъсната по линия на Коминтерна на решения, които са вземани извън България и които са защитавани от български предатели по-късно пак заради липсата на памет. Но самият факт, че тези хора са смятали, че зад себе си имат българска земя, която трябва да защитават с цената на всичко, са спрели едно огромно усилие, което касае повече както казах 15-кратно превъзходство и са нанесли огромни загуби на противника. Мисля, че загубите са едно към две, тоест на всеки един българин са загивали по двама от вражеските войници. И са отстоели. То е било кауза. Защото по същото време – 1916 г. е най-тежката година, военна година в историята на България. Срещу България са се били 29 нации, народи, етноси, много сган. И на Македонския фронт, и в Добруджа, това е било най-голямото изпитание. И това е годината, в която сме понесли най-големите човешки загуби. 46 хил. български чеда плащат с живота си да отстоим това изпитание. И незнаенето на всичко това, което се е случило дори и в рамките на тази година – една година от миналия век, е престъпление към паметта на тези българи, които са наши предци и които са го сътворили това нещо. Пътят е един. Той не е пътят на национализма, както го дамгосват нашите медиите в голямата си част. Национализмът не е мерзко понятие. Да бъдеш патриот, да бъдеш човек с национална принадлежност не е нещо срамно. Това е нещо, което трябва да се защитава по начина, по който са го защитавали тези хора на Каймак-Чалан. Защото другото е да се разтворим в нищото и да ни няма, това е.
Водещ: В този ред на мисли смятате ли, че е редно да отбележим тази година – 100-годишнината от участието на България в Първата световна война и както вие казвате – изключително тежка година и тежки загуби за България? Как е редно да отбележим тази 100-годишнина?
Димитър Недялков: Това е задължително. На фона на това, което се случва в други държави, които са участвали в Първата световна война, ние тук добре, че има хора като Краси Узунов да правят такива усилия. Иначе на политическо ниво почти няма никой. Пак казвам, когато са разпитвали Гудериан (Хайнц Вилхелм Гудериан е немски офицер от германската армия, генерал от танковите войски, от времето на Втората световна война – бел. ред.) от къде се е учил на дълбоките проливи, той казал „от ген. Колев, от това, което е правил в Добруджа“. Хората са се учили от нас как да воюват. Учили са се какъв трябва да бъде духът на победата. А ние тук мълчим и си налягаме парцалите все едно сме виновни пред някой. Вместо да подчертаем величието на това поколение, което остава непризнато. Липсата на отбелязване на тези годишнини, а то там има много битки, които трябва да се отбележат и да се покажат на младите какво се е случвало и как са го правили техните деди. Липсата е, пак казвам, то е престъпление спрямо паметта на тези хора и спрямо нацията е престъпление. Защото младият човек в нашето съвремие той вече не свързва своето поведение, своят морал с някакви корени. Корените ги няма. Те не знаят, че някой с цената на живота си е отстоявал това парче земя само и само да го има, и само и само да имаме държава. Не променим ли нещата към нещо по-различно, предстои безвремие и разтваряне. Което може би е целта на тези, които ни съветват и на техните хора, които тук определят и направленията в политиката. Включително и в политиката на писане на учебници и на помагала. Всеки български млад човек трябва да знае. В учебника не трябва да се описва какво е било делението на България по време на Османската империя. Голяма работа! Но, когато в учебника има една страница за Каймак-Чалан, една страница за Тутракан, това не е насилие, което лъха от учебниците. Това е памет, която се вкарва в главата на човека и той знае, че тук са му корените, тук му е държавата и за това нещо този, който е бил преди него няколко поколения, си е оставил живота. И е оставил някаква памет, с която той може да се гордее, не е посрамил Отечеството.
Водещ: Това, което казвате е чудесен призив. Дано повече млади хора се вслушат в думите ви и прочетат книгата…
Димитър Недялков: Не само млади, ами и стари. Защото те сега старите като ги слушам по медиите някои бъркат работата, говорят небивалици за тези събития. Така че и старите трябва да го четат това нещо. И младите, и старите да хванат тази книга и да видят какво има вътре. И ако някой посегне да пише, да следва този пример. Това е, което мога да кажа.
Цвета ЛАЗАРКОВА

Източик: www.focus-news.net